...

"Старците рядко говорят за смъртта, замъгленият им поглед е устремен само към миналото или към настоящето. Постепенно паметта им отслабва, тогава дори миналото избледнява и те живеят само в настоящето. Ето защо възрастните хора съвсем не са така нещастни, както си мислят младите - разбира се, при условие, че са пощадени от телесни недъзи.

Знаем, че ще умрем - всъщност това е единственото сигурно нещо, което ни очаква в бъдеще. Всичко останало се гради върху предположения, които в повечето случаи не се сбъдват. Също като деца, заблудили се в неизбродна гора, вървим опипом по житейския си път, в блажено неведение какво може да ни се случи на следващия ден, какви трудности ще трябва да преодолеем, какви повече или по-малко интересни приключения ще преживеем, преди да се изправим пред най-голямото и интересното - смъртта. От време на време, изпаднали в пълно недоумение, се осмеляваме плахо да запитаме за съдбата си, но не получаваме отговор, тъй като звездите са прекалено далеч. Ще се почувстваме по-добре едва когато разберем, че съдбата ни зависи от нас самите, не от звездите.

Само у себе си можем да открием щастието - безсмислено е да се надяваме да го получим от околните, защото малцина го имат в излишък. Мъката си трябва да понасяме сами - не е честно да се опитваме да я стоварим върху плещите на друг, бил той мъж или жена. Родени сме за борба, всеки трябва сам да води битките си, да удря, без да жали сили. За всекиго от нас е отреден мир - почетен дори за победения, стига да е дал всичко от себе си."

"Легенда за Сан Микеле", Аксел Мунте