събота, 29 септември 2018 г.

Събуждам се, в стаята е все още тъмно. Поглеждам през прозореца отсреща - мрак, има време до изгрева. Сгушвам се в топлите гънки на одеялото и се опитвам да заспя. Много ми е удобно, уютно и топличко, макар да не съм в собственото си легло. Кратка дрямка и се събуждам отново. Гледката зад прозореца се е сменила - изсветляващо небе и тъмен силует на върхове. Утро.
Чувам, че някой се е събудил, проскърцва подът под стъпките му. Надявам се да е хижарят, защото вече мисля за кафе. Оставам за още малко в леглото, преди да си сложа паста на четката за зъби и да сляза към умивалните. Надолу по стълбите усещам мириса на току-що разгоряли се дърва в печката. Мирише на детство. Когато живеехме в къщата и спяхме на втория етаж. И когато рано сутрин, слизайки по стълбите, усещах запалената печка с дърва в кухнята и приготвената закуска.
От прозорчето в умивалнята виждам, че изгревът е в най-пъстрата си премяна. Изплаквам се набързо, нахлузвам припряно обувките и излизам навън, както съм си с мокро лице и четка за зъби в ръка. Изтичвам нагоре по хълма, откъде се открива пленяваща гледка. Горе, когато ме бръсва в лице студеният вятър, осъзнавам, че съм леко облечена, макар с полар, но без яке. За късмет в джоба ми е телефонът. Запечатвам цветовете на изгрева.
Виждам В. да излиза от хижата, оглежда се за мен. Махам, за да види, че съм горе на хълма. Привиквам го с жест да се качи при мен. Оставаме за кратко горе, мълчим и се любуваме на изгрева. Величествен и необятен Балкан. Отдавна не съм се чувствала толкова добре, в хармония и мир, както в този момент, в тази сутрин. Толкова на място, толкова у дома.





Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.