неделя, 12 ноември 2017 г.


Баба ми имаше порцеланови чаши за кафе без дръжка. Леко разлати, бели с тънък златист кант в горната част. В тях сервираше кафе. Правеше си разни смески от инка, ръж и леблебия и вареше в джезве. И го правеше убийствено сладко и гъсто.
Имаше двама братя и две сестри. (Тези, които аз знам, иначе отдавна беше погребала други пет).  Когато й гостуваше някой от тях, още с посрещането слагаше кафето да ври. Кафето на кака (тя беше най-голямата). Мотаех се наоколо в очакване да ми сипе малко кафе и на мен, щото нали това кафе не било силно, било за баби и можело и аз по малко да близвам. И тя ми даваше. Тя нищо не ми отказваше. Не ме е глезила, но никога не е и била строга с мен. Беше успяла да намери златната среда. 
Мисля, че въпросните чаши много й подхождаха. Бяха като нея. Семпли и непретенциозни. Само тънкият, дискретен кант загатва за вътрешна сила и мъдрост.
Често си мисля за нея. Понякога с тиха болка, понякога с благодарност, с усмивка, друг път  плача... И винаги съжалявам. За две неща. Че по време на пубертета ми бях лоша внучка. Че проявявах завиден инат и никога не й отговарях на родния й език, когато ми говореше, макар че всичко разбирах и можех. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.