♥

В контурите на покривите вечерта пие от залеза. Във въздуха се носят аромати на картофена яхния с чубрица и печена риба - долавям, докато седя на терасата. Ментов чай в ръцете ми. Духа топъл вятър, разрошва и без друго хвърчащата ми във всички посоки коса, разбърква цветовете на прането по балконите отсреща, избутва тежките облаци в небето. Един чисто бял е полегнал над Витоша, а снежното й било се гуши уютно в него. Забравям погледа си в потъмняващите й цветове под вечерното небе. Хипнотизираща е, действа успокояващо. Гледам я отнесено и си мисля колко безцветен би бил един град без планина. Не съм живяла в такъв. в Сливен имах Сините камъни, които през повечето време сменят какви ли не цветове, но никога не са сини. Тук имам Витоша. Спомням си деня, когато ме привлече с магична сила - в една февруарска вечер, пак преди залеза. Сякаш не я бях забелязвала дотогава, а онази вечер я видях не само с очи. Не знам с какво точно ме привлякоха красивите й теменужени форми, наситено открояващи се в студения въздух, но оттогава не минава ден без да я видя, преоткрия и да й се полюбувам. Тъмнокрасива в топлината на лятна привечер, мека и сочно зелена през май, с розовеещо било в есенно утро. С различни цветове, безброй нюанси и въздействия. Всеки ден различна, всеки ден любима.