вторник, 16 февруари 2016 г.

...

в контурите на покривите вечерта пие от залеза. във въздуха се носят аромати на картофена яхния с чубрица и печена риба - долавям, докато седя на терасата. ментов чай в ръцете ми. духа топъл вятър, разрошва и без друго хвърчащата ми във всички посоки коса, разбърква цветовете на прането по балконите отсреща, избутва тежките облаци в небето. един чисто бял е полегнал над Витоша, а снежното й било се гуши уютно в него. забравям погледа си в потъмняващите й цветове под вечерното небе. хипнотизираща е, действа успокояващо. гледам я отнесено и си мисля колко безцветен би бил един град без планина. не съм живяла в такъв. в Сливен имах Сините камъни, които през повечето време сменят какви ли не цветове, но никога не са сини. тук имам Витоша. спомням си деня, когато ме привлече с магична сила - в една февруарска вечер, пак преди залеза. сякаш не я бях забелязвала дотогава, а нея вечер я видях не само с очи. не знам с какво точно ме привлякоха красивите й теменужени форми, наситено открояващи се в студения въздух, но оттогава не минава ден без да я видя, преоткрия и да й се полюбувам... тъмнокрасива в топлината на лятна привечер, мека и сочно зелена през май, с розовеещо било в есенно утро.. с различни цветове, безброй нюанси и въздействия. всеки ден различна, всеки ден любима.


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.