петък, 3 ноември 2017 г.

В метрото сутринта. Жена, на около 40, висока, стройна. Тънък черен чорапогащник, черен прилепнал минижуп, черни велурени чизми. Палто от естествен косъм (самур, лисица, норка, нямам идея), обемна коса, оконтурени устни с молив, червилото - по-светло. Само смартфонът в ръцете й отдалечаваше от усещането, че сме в годината, когато плакахме за Кърт Кобейн. 
И все пак, мислено се върнах там някъде. Сиатълските банди, касетките, плакатите. Изтърканите дънки, карираните ризи и големите пуловери. Old Spice афтършейв, "Уморени крила" от малкия черно-бял телевизор в болничната стая, текстове на песни в тетрадките и плетените гривни. Едно такова милинко ми стана, замалко да си изпусна станцията.
Петък сутрин в метрото: (По) дрехите посрещат, (по) спомените изпращат...


Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.