неделя, 8 октомври 2017 г.

Пет и половина сутринта е. Будна съм от един час, след последното ставане за пиш, може би четвъртото за нощта. Тормозят ме бъбречни неволи...
Полежах, слушах тракането на дъжда, гушках В., накрая се предадох и станах за кафе. Докато го приготвях, надникнах през прозореца. Тъмно и тихо.  Само капки дъжд се разбиват звучно в ламарината на терасата. Светлината от уличните лампи се разтваря в мокрото на асфалта. Два прозореца светят топло и приглушено отсреща. Представям си, че са на уютни кухни, където някой ранобуден също си вари кафе. Моето е вече готово. Оставям си го димящо и уханно на шкафчето до леглото. Мушвам се под завивката. Приятно и топло ми е. Мисля за къщата, в която живяхме като бях дете. Картини от детството. Любими хора, които вече ги няма. Припомням си толкова много неща. Усмивките им, гласа, ръцете. Виждам я, седнала на стола до прозореца и повдигнала крака на леглото. Шие и от време на време извръща глава към прозореца и поглежда над очилата какво става на улицата. .. Виждам и него, лежи на леглото и чете книга. Облечен е с риза и плетена от нея жилетка в маслинено зелено. До него съм аз, от вътрешната страна на леглото, до стената, но без да се облягам на нея, защото е студена. Бъркам във вътрешния джоб на жилетката му. Там е интересният часовник с капаче и верижка. Отмерва щастливо време. 
Бабо, дядо, .......

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.