сряда, 22 юни 2016 г.

...

отидох при него в една доста напреднала възраст, гимназистка вече. той - пенсионер, даваше уроци вкъщи. в началото беше скептичен, не искаше да ме учи, пък и момиче, пък и с малки ръце, пък и никога не се занимавала с музика. на този ранен етап той все още не подозираше колко огромно е желанието ми, колко съм упорита, прецизна и всеотдайна. разбра го бързо, обаче, и му станах любимка.

не закъснявах за уроци. отивах по-рано и изчаквах на ъгъла със съседната улица да станат пет минути преди часа за урок. той пък ме чакаше в двора. знаех го, защото отваряше плътната външна врата в момента, в който се озовавах пред нея.

не започвахме веднага урока. когато бях първа смяна, и ходех след часовете, обикновено ме разпитваше как е минал денят ми, по какво са ме изпитали, дали съм била подготвена (не искаше в никакъв случай заниманията ми по китара да влияят зле на училищните уроци). в тия първи минути от урока ми разказваше какво е правил той през деня, какво разучава, какво чете, отплесваше се със спомени и забавни случки. обичах в тези моменти преди урока да посвири. "ти докато си стоплиш ръцете и си починеш малко от училище, ще ти изсвиря нещо", казваше и хващаше китарата. ако урокът е минал много добре и той доволен от мен, в края свирехме нещо по мое желание. или ме питаша дали имам нещо против да извика съпругата си, за да й изсвиря нещо нежно.

през първите години в София, когато се прибирах за малко в Сливен, му гостувах. говорехме си, свирехме, но не като ученик и учител, а по приятелски, небрежно. отдавна загубих връзка с него. не знам нищо за него. а аз спрях да му гостувам, защото не можех да му кажа, че просто съм спряла да свиря...

някога ми се плачеше от невъзможност да свиря (когато съм била разделена от китарата си за някакво време). сега ми се плаче от нежелание да свиря.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.