четвъртък, 12 ноември 2015 г.

...

преди три месеца посрещах залезите на терасата на осмия етаж, с гледка към Витоша и най-високата сграда. мислех за живота си, докато очите ми отмаряха в мекото лилаво на Витоша, страхувах се от промените, от неизвестните предстоящи, пусках обърканите си мисли по златните контури на сградите, омекващи под залеза.
разделихме се и се преместих в центъра. в началото се ужасявах, че гледката ми от първия етаж е към вътрешен двор, в дъното на който се издига стара сграда, с обрасла в зеленина фасада. нямаше ми простора, мислех, че ще се задуша. всъщност се задушавах от друго.
днес наблюдавам красивата есен в това дворче. гледам от масата до прозореца как бавно се сипят листата и си мисля как ли ще изглежда дворчето през зимата, когато падне първият сняг, и рано сутринта, още неотъпкан и притихнал, как вълшебно би проблясвал под светлината на лампите върху оградата. само че няма да го видя, защото след дни се местя отново. и се връщам пак там, откъдето си тръгнах преди три месеца почти. но само географски се връщам.
и да, ще ми липсва това място, което не вярвах, че ще обикна. а го обикнах по някакъв начин. не предполагах и не вярвах, но аз го харесах. и гледката от първия етаж към малкото дворче, и малките улички в квартала, където есента е толкова живописна, толкова тиха, мека, интимна и лична.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.