четвъртък, 8 септември 2011 г.

Цвете да си, но със стебло от стомана


В един декемврийски следобед бодро и безгрижно крачех към дома. Предвид изтъркулването на 11 месеца от началото на годината и особеностите на връткане на планетата, този следобед спокойно минаваше за нетипично топъл. Не че това има отношение към поста, но определено е дало тон на крачката ми (както вече споменах в бодро и безгрижно темпо). Липсваха само подскоци ала Червената Шапчица, минути преди срещата с Вълка и все още подмятаща пълна кошница с вредности. Та, бидейки в такова благоразположение на духа, съвсем естествено е да забелязвам всякакви дребни подробности и детайли встрани от my way home.

В квартал със завидно присъствие на панелно строителство и на няколко крачки преди Коледа (а и от дома, както вече стана ясно) вероятността да събера букет от крехки маргаритки е почти същата като да срещна и Вълка. Но пък е съвсем в реда на нещата да се натъкна на парче стоманобетон. Да, парче стоманобетон - късче бетон малко по-голямо от среден картоф (със същия успех можех да употребя и "голям картоф", все тая, еднакво относително е), а от него стърчи армировка. При това огъната - допълнителни 6,5 точки в полза на строителното късче, за да заслужи вниманието ми.
Взех го. Не знам защо и още не мога да си обясня. (Не, не събирам всичко що видя по улиците). Занесох го вкъщи.
Пред доволната ми физиономия (сякаш съм открила граала) майка ми реагира така:
"Какво е това и защо го носиш тук?"
"Трябва ми!" - отговарям сериозно и убедена в думите си. "Не го пипай и не го изхвърляй!"

Не знам дали наистина е приела много присърце заръката ми или е проява на майчинска (безрезервна) вяра във възможностите ми да стана конструктор, но това парче вече 9 години стои в един ъгъл на терасата на стаята ми.
Ето го:


Понякога го мяркам и дори не се замислям какво прави там и от кога е точно в този ъгъл. По-често изобщо не го забелязвам. Никога обаче не ми е минавало през акъла (за разлика от баща ми) да го изхвърля.

Преди няколко дена майка ми ме попита:
"Оная буца докога ще я държим там?"
БУЦА???!!!

Едва ли може да си представите възмущението ми и обидата на професионална основа, която трябваше да понеса.;) Буца?!
Майка ми едва ли си дава сметка каква революция е предизвикала появата на стоманобетона малко след средата на 19 век, когато градинарят Моние (запомнила съм го покрай Моне) си направил саксии от бетон, усилени със стоменени пръти).
Казах й, че ще му измисля приложение. Не виждах обаче за какво точно мога да го използвам, затова реших да го поукрася малко (на първо време).
Няколко цветенца, зелен конец и 5 минути....ни делят от резултата.
Ето го:


Майка ми вече няма поводи за недоволство, след като ще пие кафе насред цъфнала арматура.


Последва и предупреждение от моя страна:
"И като изсъхнат китките, да не вземеш да го изхвърлиш!" :))
Тя обеща ДА НЕ.

Мисля, че с тази си арт находка - "Китка росна, забодена на армировка" мога успешно да конкурирам ето този шедьовър

който снимах в един музей в Италия.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.